Приказка за тъжната Тъга

Тя беше малка жена, която вървеше по запрашения полски път. Беше вече доста стара, обаче вървежът й беше лек и нейната усмивка имаше свежия полъх на едно безгрижно мoмиченце.
Тя се спря пред една купчина с неопределена форма и погледна надолу. Не можеше много да разпознае. Нещото, което седеше в прахът на пътя, изглеждаше почти безтелесно. Напомняше на една сиво покривало с човешки контури. Малката жена се наведе малко и попита:
– Кой си ти?
Две почти безжизнени очи погледнаха уморено.
– Аз? Аз съм Тъгата, – прошепна гласът вяло и толкова тихо, че едвам се чуваше.
– Аа, Тъгата! – каза малката жена толкова радостно, все едно че поздравяваше стара позната.
– Ти ме познаваш? – попита Тъгата недоверчиво.
– Разбира се, че те познавам! Неведнъж си ме придружавала по Пътя.
– Да, обаче... – каза подозрително тъгата, – защо не се страхуваш тогава от мен? Нямаш ли страх?
– Защо трябва да бягам от теб, скъпа моя? Ти самата знаеш прекалено добре, че хващаш всеки беглец. Но това, което искам да те питам е: защо изглеждаш толкова отчаяно?
– Аз... аз съм тъжна, – отговори сивата купчина с крехък глас.
Малката, стара жена седна до нея.
– Тъжна си значи, – каза тя и кимна с разбиране с глава. – Разкажи ми, какво толкова те угнетява.
Тъгата въздъхна дълбоко. Наистина ли някой този път щеше да иска да я чуе? Колко често си го беше пожелавала.
– Моята работа е да ходя между хората и за известно време при тях да пребивавам. Обаче, когато отивам при тях, дърпат се. Плашат се от мен и ме избягват като чума. – Тъгата преглътна тежко. – Те измислиха дори изречения, с които искат да ме анатемосат. Те казват: Животът е весел. И техните фалшиви усмивки водят до спзми в корема и проблеми с дишането. Казват: Любимо да бъде, което ни прави силни. И тогава получават болки в сърцето. Казват: Човек трябва да се държи. И те усещат държенето в рамената и гърба. Казват: само слабаците плачат. И задържаните сълзи почти разбиват главите им. Или се притъпяват с алкохол и наркотици за да не могат повече да ме чувстват.
– О, да, – потвърди старата жена, – често съм срещала такива хора.
Тъгата се вглъби още повече в себе си.
– А в същото време искам само да помогна на хората. Когато съм съсвем близо до тях, те могат да срещнат сами себе си. Помагам им да свият гнездо за да излекуват раните си. Който е тъжен, има една особено тънка кожа. Някои печали се обаждат отново като една лошо зараснала рана и това боли много. Но само който допусне тъгата и изплаче всичките сълзи, може наистина да излекува раните си. Но хората не искат да им помогна в това. Вместо това си слагат една светла усмивка върху своите белези. Или навличат една дебела броня от горчивина. – Тъгата замълча. Нейния плач бе отначало слаб, след това по–силен и накрая съвсем отчаян.
Старата, малка жена взе купчината здраво в ръце. "Колко е мека и нежна", помисли тя и погали мило треперещия вързоп.
– Поплачи си, Тъга, – прошепна тя любящо, – успокой се, за да можеш отново да събереш сила. От сега нататък не трябва вече сама да скиташ. Аз ще те придружавам за да не може отпадналостта никога повече да те обземе.
Тъгата спря да палче. Тя седна и погледна учудено своята нова спътница:
– Но... но – коя си в края на краищата ти?
– Аз? – каза малката, стара жена усмихнато и след това се засмя отново толкова безгрижно като едно малко момиченце. – Аз съм Надеждата.